„Аленото евангелие“ – кървавата лебедова песен на Пинхед

The gates to Hell are open!

Кратко въведение е нужно, преди да се ви представя тази книга. Преди няколко години, когато Клайв Баркър обяви, че пише продължение и своеобразен финал на историята за пратеника от Ада, феновете бяха изправени на нокти. Въпросите бяха безброй, но едва ли друг освен самият автор, можеше да каже нещо различно от спекулации. Годините си минаха, книгата се пишеше… И ето, че дойде 2015 година, моментът на истината.

Основната идея и най-голямо притеснение в същото време беше обещанието, че Пинхед ще бъде убит, така че да няма вече връщане, да няма съживяване. Край! Той трябва да умре и толкова. Отделно, че основен герой е и друг Баркъров персонаж – Хари Д’Амур, познат от няколко предишни произведения, които, за съжаление, аз не съм чел и не мога да коментирам. Сблъсъкът между двамата трябваше да е основен акцент на книгата.

В този ред на мисли, това е не само ревю, а и изразяване на гледна точка и мнение относно случващото се на тези страници, развитието на историята и края на този толкова обичан злодей. Дори може да се каже, че е повече анализ, отколкото ревю. Затова отсега го казвам – текстът съдържа огромно количество СПОЙЛЕРИ. Ако имате желание и намерение да четете книгата, но не искате да си разваляте поне част от удоволствието, може би трябва да оставите ревюто за по-късно… за да сравните дали вашето мнение съвпада с моето (ако това има някакво значение въобще).

Достатъчно с въведенията. Позволете да ви поведа към един кървав и брутален свят на демони, насилие и отчаяние.

Стараех се да не подхождам с прекалено високи очаквания към книгата, за да няма това огромно разочарование, до което може да доведе нещо любимо. Уви, още с пролога Баркър вдигна толкова високо летвата, че беше невъзможно хайпът да не ме обгърне. Последните пет оцелели магьосници в целия свят се опитват да призоват от мъртвите свой събрат, който да им помогне или поне даде съвет как да се справят със злото, което ги преследва. Не става много ясно по какъв точно начин зомбито ще им помогне, защото Той идва. Баркър перфектно е описал този Пинхед, който Дъг Брадли пресъздава във филмите – от дългата черна роба, до разположението на пироните по главата и халките по гърдите и корема. Разбира се, добавил е и няколко нововъведения под формата на инструменти за мъчение, които висят по кръста му и са пропити със засъхнала кръв и парченца кожа. Откъм поведение, маниери и начин на говорене, смея да заявя, че образът много се доближава до този от третия филм “Hell on Earth” – арогантен, студен, злобен и устремен към целта си – смърт, болка, унижение на жертвата си.

Авторът не спестява и най-малките подробности от действията на веригите по човешкото тяло, кръвта и вътрешностите са в изобилие и се леят като реки. Нищо и никой не може да устои под тежките удари на свещеника от Ада, както го наричат през цялата книга (Пинхед е обидно и мразено име). Сдобил се с власт и сила, с която никой друг не разполага, той се впуска в изпълнение на своя зловещ план. А какво може да иска един демон, чийто основен дом е адската пустош – да властва над всичко, разбира се.

Първата част на книгата ни запознава и с основния протагонист – Хари Д’Амур – частен детектив, който се занимава с по-специални и свръхестествени случаи. Той получава обаждане от своя много добра приятелка – сляпа чернокожа жена на име Норма, която има дарбата да вижда духове и да им помага при нужда. Точно такъв случай достига и до Хари. На пръв поглед прикриване на мръсно минало се превръща в битка за оцеляване, когато детективът намира кутията на Льомаршан и се заиграва с нея. Пинхед му предлага сделка, но нещата се обръщат и Хари трябва да се бие срещу извратеното адско творение – последния оцелял магьосник от горната петица, който сега се подчинява на силите на злото.

Действието отново не забавя ход и Баркър не си губи времето в празни приказки и почивки за ретроспекции. За кратко тежкото минало, което преследва Хари, е представено, но то също е не по-малко брутално и напрегнато от останалите моменти в книгата. Всичко се оказва един голям капан, в който Норма и детективът попадат. Не е нужно дълго време, преди Пинхед да отнесе жената със себе си в Ада, а Хари е принуден да го последва.

Втората част в началото губи своя момент и леко забавя обороти, но това е само илюзия. Няма да се впускам в подробности за действието, но Баркър много подробно се опитва да пресъздаде един Ад, който е пропит от лудост, мазохизъм и отчаяние. Няма адски огньове, но те не са и нужни. Всяка стъпка тук е опасна, а зад всеки ъгъл дебне демон, който скоро не е вкусвал човешко месо. Самият Пинхед подхваща своя кръстоносен поход и поголовно избива почти всички висши фигури в Ада. Неговата мисия е проста – да намери последната обител на Луцифер. Тук малко се размиват нещата, защото не става ясно какво точно се е надявал да постигне с намирането на най-висшия демон. Може би да получи благословията му, да бъде дарен с вечна и неизмерима сила. Кой знае.

На Хари и тримата му приятели, с които се впуска в преследване на Норма, им се налага да се справят с орди от демони, за да не изостават от врага. Тук стигаме до третата част от романа, в която нещата придобиват епични пропорции. Казвайки това, дори за момент не се опитвам да преувеличавам. Какво може да бъде по-епично от Пинхед срещу цялата армия на Ада, а след това и очи в очи със самия Луцифер? И точно това ни поднася Баркър. След като намира тялото на своя Лорд – самоубил се посредством сложна машина от остриета и зъбни колела – Пинхед е разочарован от една страна, разгневен от друга, но и устремен към силата, която бронята може да предложи. Той съблича мъртвия си предводител и се изправя срещу Армиите на Ада с пълната увереност на по-могъщ и властен опонент, провъзгласявайки себе си за Крал. Уви, освободен от смъртната хватка, Луцифер се “съживява” и сам се впуска в битка на живот и смърт, от която дори небесата треперят. Точно когато всичко изглежда като че Пинхед ще излезе победител, нещата се обръщат и той трябва да моли за своя живот.

Кратките моменти на тази битка са толкова епични и могъщи, че могат да накарат косъмчетата по тила ви да настръхнат. Баркър много ярко пресъздава всеки един удар на мечовете и ноктите на тези велики създания, предизвиквайки силови и светлинни вълни, които водят до смърт и подлудяване всеки, до когото се докоснат.

През цялото време си мислех, че тук ще е и краят на Пинхед. Луцифер ще го накаже за нахалството му, ще изтрие самото му съществуване и прочие. Уви, това не се случи. Самият владетел на Ада обаче е толкова отегчен и отчаян от собственото си съществуване, че решава да унищожи цялото си царство, карайки буквално небето да се срути върху главите на своите обитатели.

Тук някъде лично на мен ми се искаше нещата да приключат. Последвалите няколко глави водят до странни и не толкова хубави авторски решения, които авторът може и да прави с цел, а може просто да не е успял да измисли нещо по-добро.

Пинхед се измъква от отломките, които Луцифер ръси след себе си и буквално ослепява Хари като наказание, че не си е свършил работата на свидетел (макар той да го кара да седи насила до самия край на битката и да гледа). Защо го оставя жив и сляп, не става ясно, освен ако това просто не е подготовка за следващата книга за детектива. Като допълнение към споменатото наказание убива Норма, но оставя жива другата му спътница (да му помага да се прибере, може би?). С големи усилия героите успяват да се съберат и да намерят изход от измерението на Ада, връщайки се обратно в Щатите. Има, разбира се, още страници, които да разкажат за новия живот на Хари като заместник на Норма, за новите му способности и една последна среща с кутията на Льомаршан, но реално нищо повече не се случва.

Стигаме и до най-чакания момент, който беше обещан от Баркър – смъртта на Пинхед. Наистина очаквах нещо по-епично, нещо по-драматично или поне нещо по-зловещо. Може би това е и най-силното разочарование в книгата. Колко просто и безлично си заминава този голям злодей. Колко тихо и безмълвно съществуването му бива заличено. Но точно тук можем спокойно да спекулираме, че както е заличен, може и да бъде върнат. Не е ясно кой (може би самият Бог) върши тези последни действия, нито защо, нито как… но вратичката е там. Може да бъде използвана при нужда и не смятам, че по този начин Баркър слага край на Пинхед завинаги.

Въпреки финалното разочарование и няколкото необяснени и странни сюжетни обрата, това е една страхотна и брутална книга. Държи в напрежение от самото си начало до финалното ехо от приключилата битка. Баркър може да не си пада по прекалени и детайлни описания на обграждащата героите обстановка, но щом стане дума за кръв, насилие и вътрешности, няма равен. Болното му въображение не спестява дори най-грозните детайли в своята пълна прелест. Стилът му е достатъчно лесен и простичък за четене, без да натоварва, а динамиката няма да ви позволи да оставите книгата до самия ѝ край.

Разбира се, не е книга за хора със слаби сърца, и предимно за фенове, но… всеки фен на Клайв Баркър и Хелрайзър трябва да я прочете.

Личната ми оценка е 9/10. Книгата е налична вече и в България благодарение на издателство „Колибри“. Можете да хвърлите и едно око на статията ни за Пинхед, която е част от рубриката ни „Хорър икони“.