Начало / Кино и TV / Ревю на „Жокера“ (2019) и „Шофьор на такси“ (1976)

Ревю на „Жокера“ (2019) и „Шофьор на такси“ (1976)

Четейки ревютата, които се пишат из интернет, навсякъде виждам как филмът на Тод Филипс – Жокера, е директно сравняван с една класика –  Шофьор на такси, на небезизвестния Мартин Скорсезе. Съмнявам се голяма част от по-младите фенове на киното въобще да са го гледали, защото биха определили филма като „стар”. Затова реших да направя двойно ревю на Жокера и на Шофьор на такси.

Целта ми е да направя по-лесно осезаема приликата между двата филма, защото определено имат връзка помежду си. Макар и до голяма степен приликата между двата филма да е визуална, сценарият също е обсипан със сходства. Интересното е, че въпреки това всеки от тях следва собстветната си идея. До някаква степен ревютата ми за двата филма ще вървят паралелно, за да мога по-лесно да обясня позицията си. Ще използвам имената на филмите за разделяне на абзаците. Надявам се така да ви е по-удобно за четене. Без повече забавяне – комбинираното ревю на Жокера и Шофьор на такси!

Робърт Де Ниро в Шофьор на такси от 1976

„Шофьор на такси” на Мартин Скорсезе

Шофьор на такси излиза през 1976 г. и е с участието на младия тогава Робърт Де Ниро. Той се превъплъщава в ролята на псхически нестабилния депресиран и пенсиониран с почести морски пехотинец и ветеран от войната във Виетнам – Травис Бикъл. Освен менталните си проблеми страда и от хронично безсъние. Бикъл прекарва времето си в едно безметежно съществуване в гледане на порно филми и обикаляне с колата си.

Именно безсънието го подтиква да започне работа като шофьор на такси през нощта. За негово съжаление обаче, точно тази му дейност го сблъсква с най-мръсните и неморални проблеми на Ню Йорк. За един ветеран от войната с висок, макар и изкривен от психическите проблеми, морален кодекс е нужно съвсем малко, за да приеме, че може да бъде Героят на деня и да „прочисти” града от проблемите. Филмът на Скорсезе е изпълнен с огромна доза горчивина и засяга множество актуални проблеми.

Травис Бикъл :

„Нощем изпълзяват всякакви твари. Проститутки, травестити, пласьори, наркомани. Извратеняци, търгаши. Някой ден ще настане потоп и ще отмие цялата сган от улиците.”

 

„Жокера” на Тод Филипс

Жокера на комиксовото издателство DC е един от най-иконичните злодеи през последните 80 години, а Тод Филипс се справя идеално с изграждането на перфектния му печален образ.

Хоакин Финикс изиграва ролята на бедния и психичекски нестабилен Артър Флек, който страда от нелечимо заболяване, което се изразява в пристъпи на бурен и неудържим смях. Благодарение на чудесната му игра, всеки кадър от филма се превръща в апотеоз на удоволствието. Артър Флек е човек, живеещ със своята майка Пени в мизерен апартамент в мизерна сграда и в мизерна част на Готъм Сити.

Апартаментът, в който живеят двамата, е почти пълна развалина, а сградата е пред разруха. Артър има амбицията да бъде известен комик и не спира да следва тази своя мечта през цялото време. За негово съжаление обаче, почти винаги обстоятелствата покрай него му вредят до крайност, като всичко това малко  по малко започва да го срива. Всички проблеми го тласкат все по-надолу в бездната на собственото му отчаяние, но истината е, че филмът е така построен, че реално дори зрителите няма да разберат къде точно започват психическите отклонения на Жокера и в кой момент точно са се проявили. От моя гледна точка, това е страхотен похват от страна на Тод Филипс, защото макар и за кратко, можем да погледнем през сюрреалистичните очи на самия Жокер. Повярвайте ми, не му е лесно!

Филмът на Тод Филипс е заснет с мрачни краски и тонове, от които лъха студ, депресия и мрак, а сценарият засяга проблеми, на които трудно някой филм би обърнал внимание.

Артър Флек :

„Изобщо не ме слушаш, нали? Единственото, което правиш, е да ми задаваш едни и същи въпроси всяка седмица. „Как е работата ти?”, „Имаш ли някакви негативни мисли?”. Всичко, което имам, е само негативни мисли.”

 

Ревю на Жокера - насочен пистолет

„Шофьор на такси”

Макар и носещ духа на късните 70 години в себе си, филмът на Мартин Скорсезе успява да предаде с много голяма точност и актуалност дори в днешно време проблемите на психически нестабилните хора и тяхното лечение или по-скоро липса на такова. Филмът води действието в по-голямата си част през погледа на Травис Бикъл и лека-полека разгръща нарастващата агресия към заобикалящите го проблеми.

Поради естеството на нощната си работа, той „вижда” само един неморален, унищожен от разврат, престъпност и корупция град, който може да бъде спасен само чрез убийства на всички, които сметне за недостойни да дишат въздуха му. В тези му решения взимат превез личните му убеждения, диктувани от нездравословните ментални проблеми, които го тласкат към незибежното решение –  избий колкото можеш повече отрепки!

Травис Бикъл :

„Самотата е мой спътник през целия ми живот, навсякъде. В баровете, в колата, докато се разхождам, в магазините. Не мога да я избегна. Аз съм едно самотно божие дете.“

 

 

Ревю на Жокера. Жокера на стол в гримьорната

„Жокера”

Продължаваме това ревю на Жокера с още от историята на Артър Флек. Малко по малко животът му продължава да се плъзга по наклонената плоскост. Само надолу към собствения ад на съществуване. Прави гротескни представления, които са пълно фиаско, пред деца болни от неизлечими болести. Уволняват го от работа, разкрива истини за себе си, които го тласкат в прегръдката на лудостта, която в един момент той просто приема. Общо взето Артър е символ на всичко нещастно в един човек. В интерес на истината, Артър Флек е творец, търсещ своето поле за изява. Търси своята публика, която да го обикне и приеме, независимо от несъвършенствата, които има. Но нека бъдем реалисти – ако човек е заобиколен от проблеми, които са негов постоянен спътник, то може ли да бъде комик и да забавлява публиката? Тук не говорим за моментна криза от която е необходимо малко време за да изплува човек на повръхността, а за постоянно трупащи се негативи, които опъват нервите до крайност…Е, кажете – може ли човек да е забавен клоун тогава?

Във филма има още едно нещо, което е също толкова важно за цялостното усещане за негативизъм, студ и тегоба и това е образът на Готъм Сити – град, който винаги е символизирал престъпността, упадъка на градската среда, мрака в човешките души и не на последно място – смъртта на човешкото в хората. А едничката надежда винаги е бил Батман. Но тук няма Батман. Брус Уейн е невръстно хлапе, чиито родители са все още живи и са до него. Ето защо лудостта в града взима превез над всеки един аспект от филма, а едничката доза светлина в тунела просто липсва.

Артър Флек :

„През целият си живот не бях сигурен, че въобще съществувам. Но аз съществувам! И най-накрая хората започнаха да забелязват това.“

Ревю на Жокера - две лица

Като заключение ще кажа само две неща. Хора, гледайте и двата филма, защото са страхотни! Из интернет пълзи идеята, че Жокера подбужда към насилие и прочие. Истината е, че никое изкуство няма за цел това, независимо че може да използва насилието като част от представянето си. Това е същото като да обвиниш пистолет, че е застрелял някого. Злото е в нас самите и катализатор може да бъде всичко, което избере някой болен мозък, включително дори и Библията.

Призивът към сриване на „основната система“ е мотив и в двата филма, но подобни „връзки“ не са рядкост в киното и литературата. Пример за това са „451 по Фаренхайт“ на Рей Бредбъри , „Фермата за животни“ или „1984“ на Джордж Оруел, „Портокал с часовников механизъм“ на Бърджис и други. От там насетне вече е наш изборът как да ги разчетем и разберем. Дали всъщност ще видим провокация и апел към сриване на досегашните догми, или както се казва – ще се насладим на страхотния гений на режисьорите / авторите – всичко това е изцяло наш избор. Затова, просто се насладете на филмите.

И с това приключвам това комбинирано ревю на Жокера и Шофьор на Такси. Горещо препоръчвам отново и двата филма. Страхотни са и  заслужават отделеното време.

Коментирайте чрез Facebook

Мнения, критики, неточности - пишете ни, не ни жалете!

За Светослав Богданов