Метро 2033 – ревю

Какво още може да се напише за този световен феномен? „Метро 2033“ е роман, който първоначално е публикуван от автора си, Дмитрий Глуховски, в интернет, глава по глава. Там той се среща с първите си читатели, които стават и негови първи редактори. Много от тях пишат коментари, за да обяснят на младия Глуховски (тогава само двайсет и няколко годишен) грешките в терминологията му или пък да изразят мнението си за сюжета и стила.

За пръв път на хартия „Метро 2033“ излиза през 2005 година от издателство „Эксмо“, а през 2007-ма е преиздаден от издателство „Популярная литература“. Печели наградата за дебют на Еврокон през 2007. По книгата има направена компютърна игра и се обсъжда заснемането на игрален филм. На български романът е издаден от Сиела през 2008г.

В „Метро 2033“ се разказва за живота след ядрена война, в която е загинала по-голямата част от човечеството. Известен брой оцелели са се спасили в тунелите на московското метро и там са направили своите градове-държави. Главният герой Артьом е бил малко момче, когато катаклизмът се е случил и заедно с майка си е заживял в един от тези градове-станции. В последствие обаче станцията е опустошена от „река плъхове“ и той е един от малкото оцелели.

Действието започва, когато сталкерът Хънтър, стар познайник на чичо Саша (вторият баща на Артьом), идва на мисия на тяхната станция ВДНХ (Выставка достижений народного хозайства – Изложба на достиженията на народното стопанство). Той избира Артьом, за да му повери една от тайните си, и го зарича да достави съобщение на друга станция в центъра на града, ако не се върне до две денонощия от мисията си на повърхността. Хънтър не се завръща в уреченото време и така започва приключението на младия и неопитен Артьом.

Книгата има както много положителни страни, така и известно количество отрицателни. Един от най-големите й плюсове е богатият свят, изграден от автора. На всяка станция има различни порядки и различни опасности. Във всеки ъгъл дебне различен мутант. Има и много предания, легенди и приказки за метрото, които местните си разказват край огъня. Някои от тях са измислени от Глуховски, но други са стари и сочат към началото на строителството на московското метро.

Второстепенните герои са добре развити – всеки от тях има различен характер и мотивация. Те не служат само за да има с кого Артьом да споделя пътя си. Чичо Саша, Хънтър, Михаил Порфириевич, Хан, сектантите и първата международна червена бригада в московското метро – всеки от тях е пълнокръвен образ, за който може да се напише отделна книга.

Всяка станция е различна и често е сама за себе си, особено когато дойде бедата. Комуникациите са силно затруднени, макар че между някои от станциите има телефонна връзка. Атмосферата е мрачна, а почти всичко в метрото „свети“ – тоест е радиоактивно. Под действието на радиацията са се развили нови видове – горе и в тунелите. Човекът вече не е венец на творението.

В книгата има и хорър моменти, но те са практически изцяло психологически. Кръвта и черволяците са минимални, основния източник на страх обикновено се свежда до въпроса „Какво, по дяволите, шумна преди малко?“. Дали беше течението или спътникът настъпи нещо? Или пък е ей оня мутант с течащите лиги?!

Един от големите минуси според мен е образът на Артьом – неопитен, несигурен и не особено добър в комуникацията с околните, той определено не е герой. Може би нарочно е написан такъв, за да може по-лесно младото поколение да се идентифицира с него. Да, той също има един-два героични момента, но като цяло не е замесен от геройско тесто и това му личи. Постоянно се пита за смисъла на живота и на мисията си, което понякога пречи на изпълнението й. Краят също е отчайващо глупав по холивудски, може би и най-дразнещото нещо в цялата книга. Няма обаче да го коментирам пространно, за да не разваля впечатлението на тези, които тепърва ще четат романа. Само ще упомена първия му вариант в онлайн историята.

 

Първоначалният край на „Метро 2033“ е бил малко след поредния размисъл на Артьом на тема смисъла на живота. Героят се пита ли пита, има ли смисъл всичко това, накъде върви, какво ще стане с хората в метрото и т.н. Накрая решава, че все пак смисъл има и започва да крачи по-уверено по пътя си. Петнайсет минути по-късно го убива заблуден куршум. Колкото и свеж да е този край (както и нихилистичен), читателите не са никак доволни от него, което в крайна сметка води до написването на дразнещ момент №1 (вижте сами хартиения край на романа).

Друг дразнещ момент е туристическият подход към приключенията на Артьом – той отива на станция Х, там се случва У, героят си взема сувенир (или му дават такъв) и продължава по пътя си, без нищо особено да се измени. Повечето от тези посещения на станции не допринасят нито за историята, нито за развитието на героя, така че можеше спокойно да се съкратят.

В заключение искам да кажа, че определено препоръчвам книгата заради богатия й мрачен свят. Авторът е написал и две продължения на историята с различни герои – „Метро 2034“ и „Метро 2035“, както и други книги. Надявам се всички те да са на висотата на първото Метро, или дори по-добри.