Начало / Кино и TV / „Блейд Рънър 2049“ („Blade Runner 2049“) ревю
blade runner 2049

„Блейд Рънър 2049“ („Blade Runner 2049“) ревю

Чудех се по какъв оригинален или забавен начин да започна това ревю, но после осъзнах, че би било грешен подход. В следващите редове няма да си говорим за комедия, нито за нещо кой знае колко иновативно, за да има нужда от подобни встъпления. Не, всъщност ще си поговорим за продължението на една класика, която е оставила своята противоречива, но желязна следа в аналите на киноисторията. Въпросът сега е дали „Blade Runner 2049“ ще успее да постигне същото, или поне да се доближи до своя първоизточник.

Следващите абзаци съдържат огромно количество спойлери. Чувствайте се предупредени, ако още не сте гледали филма.

Предисторията

blade runner 2049

Оригиналният филм “Blade Runner” е от далечната 1982 година, през която дори аз не съм бил роден още. Базирана на новелата на Филип Дик “Do Androids Dream of Electric Sheep?” от 1968 година, лентата на Ридли Скот придобива култов статус. Днес тя е като стълб на научната фантастика, служейки за вдъхновение на мнозина. Първите новини за продължение бяха посрещнати с вълна от недоволство от феновете. Всички те считат “Blade Runner” за перфектен във всяко едно отношение и нова част толкова години след първата само ще развали изградения имидж. Дали са прави обаче, защото мнението е едно доста субективно понятие, всеки може да прецени сам за себе си.

Първоначалната информация, че самият Ридли Скот ще седне на режисьорския стол и ще се погрижи наследството му да не бъде опетнено, вдъхна надежда на много. Впоследствие обаче той се оттегли, поемайки единствено продуцентската длъжност, а за режисьор беше избран Денис Вилньов. Честно казано, по-добър ход от това май не можеше да се случи. Видяхме как Скот се подигра с другата своя класика “Пришълецът” и щетите, които нанесе на цялата поредица с последната част “Пришълецът: Заветът”. Беше тъжна картинка като цяло, но да не се отклоняваме.

Канадският режисьор вече неведнъж е показал, че притежава собствен уникален стил. Освен това в интервюта е споменавал “Blade Runner” като любим филм и извор на вдъхновение през годините. Всичко това е подплатено с обещания за уважение към материала и внимателно подхождане към материята като цяло. Ако сега трябва да посоча име, което да поеме това продължение, едва ли бих направил по-точен избор.

„Blade Runner 2049“

За какво все пак става дума в „Blade Runner 2049“? Още откриващата сцена ни запознава с героя на Райън Гослинг – Агент Кей. Той е репликант от последно поколение и неговата задача е да лови и бракува старите модели, които са се покрили с времето. Именно с такава задача стартира и лентата. Оказва се обаче, че поредният изгнаник крие тайна, която може да коства много на света. Оттук се започват опитите на Кей да разгадае мистерията и да се справи с враговете си.

Още с тези откриващи кадри на зрителите ще им стане ясно, че ги очаква едно адски красиво пътешествие в един богат и изпипан, макар и мрачен и потискащ свят. Вниманието към детайлите е повече от убийствено, а работата на оператора, за което ще стане отново дума по-късно, е истинско удоволствие за окото. Цялостната атмосфера, която тук е дори по-цветна и жива от първата част, допринася изключително много за пълното удовлетворение. Лошо е, че колкото повече напредват минутите, толкова повече човек остава с впечатлението, че това е и единственият по-силен коз на създателите на „Blade Runner 2049“. С това, разбира се, не искам да кажа, че всичко останало е слабо. По-скоро желая да изтъкна факта, че в случая опаковката има повече стойност от самото съдържание и тя ще е единственото нещо, което ще остави по-траен и запомнящ се ефект у зрителите.

Именно тук идват някои от най-големите проблеми на филма – в неговия сценарий. Хубаво е, че са продължили директно случващото се и всичко се завърта около старите герои от първия филм. За съжаление обаче, близо трите часа продължителност налагат темпо, което на моменти се усеща като изкуствено забавено, без реално да има нужда от подобни разтеглени кадри. Отделно имаше цели сцени, които или бяха излишни, или бяха удължени с ненужно действие, което можеше да се вмести в много по-кратък интервал. Нелогични, противоречиви или просто удобни за повествованието моменти дори няма да коментирам.

Въпреки това желанието за създаване на едно пълнокръвно продължение се усеща през цялото време. Личи си, че Денис Вилньов подхожда с желание, уважение и любов към първоизточника и се опитва по всякакъв начин това да е видимо. В същото време, съвсем закономерно, се старае да вкара и част от себе си, оставяйки следа от специфичния си начин на работа. Както вече споменах, „Blade Runner 2049“ има чудесна разноцветна и в същото време мрачна и потискаща реалност. Рядко филм може да се похвали с атмосфера, която да те грабне още от първите минути и да те държи в подобна здрава хватка до самия край.

Мъглата и дъждът, които бяха запазена марка в първия филм, тук също присъстват, като компания им прави и непрекъснато сипещият се сняг. Огромни разрушени градове се редуват с гигантските мегаполиси и пропаднали гета. Всеки един детайл е изпипан почти до съвършенство и човек много трудно ще намери минуси, колкото и да се старае. Независимо дали камерата обхожда небето над планетата, или имаме близки кадри на героите, ще се оглеждате със затаен дъх.

Персонажите

blade runner 2049

Като стана дума за героите, е време да кажа няколко думи и за персонажите, както и изпълненията на актьорите. Основният движещ елемент в „Blade Runner 2049“ е Кей (Райън Гослинг). Кей е репликант от последно поколение и като такъв той има за цел да служи и изпълнява заповедите на своите господари. Персонажът изначално се предполага, че е лишен от прекалено много емоции, както ще може да се види от филма. Все пак наченки на такива се появяват на няколко пъти (когато разбира, че спомените може да са истински, дори негови), а за други само се загатва (любов към виртуалната му партньорка).

Движен от основната си директива – да разкрие случая и истината – Кей затъва все повече и повече в нещо, което може да се опише като мрачна депресия. За съжаление, голяма част от мотивите му така и не намират поне малко смислено обяснение. Харисън Форд много точно му задава ключовия въпрос във финалната сцена – “Защо го прави”. Отговор обаче не се дава, оставяйки зрителите сами да гадаят.

Няма как да не обърна внимание и на Лъв (Luv) героинята на Силвия Хоукс, която спокойно може да бъде посочена като основния злодей на филма. Отново, като репликант, тя има за цел да се подчинява сляпо на своя господар с цената на собственото си съществуване. Именно това безусловно желание да служи е и най-голямата разлика с първия филм.

Репликантите в “Blade Runner” имаха мечти, цели и желания, те бяха бунтовници, които искаха да живеят. Това в известна степен им придаваше много човешки черти, трудно беше да бъдат идентифицирани като злодеи. Лъв в това отношение е праволинейна и без никакви скрити мотиви. Всички карти са сложени на масата и няма дори опити за различно поведение. Тези “недостатъци” превръщат финалната битка между нея и Кей в нещо нормално и обикновено. Няма красота, няма грация в изпълнението. Сравнението между тази кулминация и сблъсъкът между Декард и Рой Бати (Рутгър Хауърд) е като разстоянието между небето и земята.

Силно препоръчвам да изгледате кратките филмчета, които предшестваха излизането на „Blade Runner 2049“. Именно първото от тях – “2036: Nexus Down”, ни запознава със създателя на Лъв, изигран от Джаред Лето. Тези пет минути са много по-ясни и изразителни, що се отнася до поведението на новите репликанти. Нещо, което в самия филм не е кой знае колко ясно или обяснено.

Ниандър Уолъс, за когото стана дума по-горе, също заслужава споменаване. Той не е типичен злодей, а някаква доминираща фигура, която дърпа конците от най-високо. Лично за мен изпълнението на Лето беше повече от чудесно и ми се искаше да беше получил повече екранно време. От друга страна, той има и една от най-дългите безсмислени сцени в целия филм. Колкото и да опитват да вкарат философия в нея, тя ми седеше плоско и излишно на целия фон до момента.

Сапър Мортън е персонаж, който получава само около пет минути екранно време в самото начало, но поставя тона на цялата продукция. Кратката поява на Дейв Батиста ще ви преследва до самия край, както се случва и с Кей. Актьорът определено прави много по-запомнящо се изпълнение от повече от половината останал актьорски състав. Задължително е и второто кратко филмче “2048: Nowhere to Run”, което е посветено на него. Един чудесен пример за разликата между старите и новите модели репликанти и вече споменатите чувства и емоции, както и нуждата от подчинение.

Преди да обърна внимание и на миналото в новия “Blade Runner”, ми се иска да кажа няколко думи за Джой. Това е дигиталният асистент на Кей, чиято роля така и не схванах до самия ѝ край. Ана де Армас беше достатъчно изразителна и убедителна като колекция от дигитална информация. Само че цялата тази странична сюжетна линия с нейното желание да бъде истинска и да обича героя на Райън Гослинг ми идваха в повече. Сигурен съм, че основната идея е да покажат, че Кей не е просто една машина, че и той може да обича, че е способен на някакви чувства и емоции. Убеден съм също така, че това работи за някои хора. Аз не бях един от тях. Не смятам, че действието щеше да загуби кой знае колко от нейната липса.

blade runner 2049

За последно си оставих и появата на Харисън Форд, който се завръща в ролята на Декард от първия филм. Все пак цялото действие се оказа, че се върти около него и беше неизбежно да го намесят. Макар и да имаше изключително малко екранно време, неговата поява също не остава безлична. Сцената с компютърно генерирания образ на Шон Йънг малко разваля добрите впечатления, но Форд си е Форд, макар и доста поостарял.

Споменавайки въпросното камео (пазено в тайна до самата премиера), филмът е пълен с дребни и почти незабележими препратки към оригинала, които само истинските фенове биха забелязали и оценили. Разбира се, това не означава, че „Blade Runner 2049“ е насочен само за почиталите на лентата на Ридли Скот. Просто удоволствието ще бъде по-пълно за тях.

След като наблегнах на персонажите малко повече от нужното, като дори не успях да покрия всичко, което исках да кажа, ще приключа с още една-две появи с изключително недоразвит потенциал. Това са основно така наречената опозиция, състояща се от репликанти, които се борят с… опресията? Всъщност не е много ясно срещу какво се борят. Тук е по-скоро поддържане на идеите на оригинала. Филмът набляга на двама герои – проститутка (Макензи Джоунс) и водачката на съпротивата (Хиам Абас). Предполага се, че тези бунтовници ще имат много повече роля и идея. Единственото, което постигнаха обаче, беше да съкрушат мечтите и надеждите на Кей, че е специален, че е избран за нещо велико. Истински убийци на настроението, което и без това беше достатъчно мрачно. Вероятно това трябваше да е голям туист в историята, но не постигна желания ефект, колкото и да беше хубава сцената. С други думи много пропилян потенциал.

Структура и настроение

blade runner 2049

Като оставим обаче настрана героите, бих искал да приключа с още един огромен недостатък – последователността и продължителността на действието. Вече споменах, че сценарият не е силната страна на „Blade Runner 2049“, но сякаш и самото подреждане на кадрите страда не по-малко. След доста хубавото начало, лентата започва да се влачи и да се разтяга без кой знае колко сериозна нужда от това. Сцените се редят с такава монотонност, че в един момент не сте сигурни дали повествованието още опитва да положи основи, вече е в разгара си или ви подготвя за кулминацията. Истината е, че не разбрах кога свърши.

Финалните надписи ме хванаха неподготвен в нито един добър смисъл на това понятие. През голяма част от близо трите си часа продължителност, филмът не се опитва да държи прекалено силно вниманието на зрителите. Атмосферични сцени се редуват с динамични такива, без да се дава явно предимство на някои от тях, което води и до неочаквания финал. Прекалено много неща останаха неразвити, недоизяснени и неясни, без обаче да ме карат да се чудя сега това защо беше така.

Преди да се насоча към обобщаващите си мисли, не мога да пренебрегна и музиката. Малко преди да посетя прожекцията, си припомних страхотния саундтрак на първия филм, дело на Vangelis. Личи си, че Ханс Цимер и Бенджамин Уолфиш са се опитали да докарат същото усещане. На ниво трейлър това работеше чудесно. Музиката е прекрасна, но на моменти леко липсваше синхрон между нея и случващото се на екрана. Все пак тези несъответствия за мен бяха дребни и не успяха да развалят цялостното удоволствие.

След всичко негативно, което казах по адрес на филма, искам да завърша с едно по-позитивно обобщение. Четейки вече изписаните близо две хиляди думи, виждам, че не се получи предварително замисленото ревю. По-скоро нахвърлях хаотични мисли, засягайки отделни аспекти на филма. Може да се каже, че се чувствах по сходен начин и след като напуснах кинозалата. Известно време не бях сигурен какво точно да мисля за „Blade Runner 2049“.

От една страна, филмът ми хареса. Има ужасно силна атмосфера и е един от най-красивите филми, които съм гледал последните години. От друга страна, горните проблеми въобще не са за пренебрегване, но много от тях са по-скоро дребнави капризи, които са изцяло субективни. Желанието на Денис Вилньов да запази духа на оригинала му носи само плюсове и човекът се е справил перфектно с работата си. Щеше да е хубаво и сценаристите да се бяха постарали малко повече, но толкова. Въпреки всичко „Blade Runner 2049“ е задължително заглавие за всеки фен на научната фантастика, а още по-наложителен за харесващите оригинала. Със сигурност няма да остави подобен отпечатък като лентата на Ридли Скот, но определено ще бъде запомнен. Личната ми оценка клони към 7, независимо от всички негативни неща, които казах по негов адрес.

Коментирайте чрез Facebook

Мнения, критики, неточности - пишете ни, не ни жалете!

За Димитър Копарански

The oldest and strongest emotion of mankind is fear, and the oldest and strongest kind of fear is fear of the unknown. So... fear me since you don't know me!